Любовта на 35-годишната жена - Калин Терзийски

Любовта на 35-годишната жена
Автор: Калин Терзийски
Обем: 160 стр.
Формат в мм.: 140х200
Издател: ИК "Лексикон"
Мека подвързия
Дата на включване: 2019-12-06
Нашата цена: 14.51 лв
 

Писателят е нещо като момиче на 17, което си е купило нова рокля. И се разхожда за първи път с нея из града. И е на седмото небе или там някъде. Трепти от суетно вълнение. Възбуда. И изведнъж вижда, че някакво друго (съвсем обикновено, ха-ха) момиче, "някаква тъпа кифла" се носи напред-назад по улицата... със съвсем същата рокля! О, Боже! А съвсем същата ли е? О, Боже! Май, да! О, ужас - съвсем същата е! Но колко грозна изглежда... е, не е чак грозна, даже си е много хубава... но пък как изпъкват всичките й недостатъци, като я носи тая!О, Боже! Вече не я искам тая гадна рокля! Всички носят същата! Всич-ки!

Та какъв е писателят - ревнив към своите мисли и прозрения. Иска да са единствени на света. Уникални по дълбочината си и красотата си. Пък на всичкото отгоре иска и да му ги разбират. Хората (ако не всички, то поне повечето) да ги разбират като свои. Пък отгоре на това и да им се възхищават! Леле майко! Момиченце е творецът, казвам ви! - Калин Терзийски

Откъс:

Място,
обитавано от дявола

В хладна и мрачна, неогрявана никога от слънцето, стаичка седи млад мъж. Не можем да видим лицето му, защото е с гръб към вратата, през която ние го наблюдаваме тайно. По движенията на раменете му се разбира, че пише. Седнал е на малко грозно диванче без облегалка, превит над ниска масичка. Масичката е отрупана с книги, книгите са покрити със стара прах; освен изброените предмети в мрачната стаичка няма почти нищо друго. От сивите стени се просмуква болестотворен хлад.

Младият човек пише бързо и от време на време промърморва нещо. Че е млад, личи по дългата му, съвсем черна, вълниста коса и по неспокойствието в движенията на раменете му.

Мъжът спира писането, протяга се и изведнъж става, при което ние забелязваме, че е среден на ръст, леко прегърбен на една страна, мършав. Движенията му са недоловимо котешки. Старите дрехи висят по тялото му – развлечена фланела с висока яка, над която косата безредно се спуска, елек и кадифен панталон, напълно загубил първоначалните си форма и цвят.

Младият човек изминава няколкото крачки, които делят масичката му от прозореца, и долепва лицето си до стъклото. Ние много тихо се приближаваме зад гърба му, но това е излишна предпазна мярка, защото си личи, че той е прекалено зает от някакви мисли, за да ни забележи (пък и ние сме безплътни – само поглед, мисъл и въображение). Поглеждаме през прозореца натам, накъдето гледа и младият човек. Навън почти голи, тук-там покрити с мръсни, кафеникави листа, болни и хилави дървета стърчат над влажна, гнила почва. Между дърветата лежат натрошени бутилки, накъсани парцали, гнила шума, лигави влажни вестници, всякаква гнусна и неведома смет; найлони лениво се веят, но вятър няма; туфи отровнозелена тревица се издигат между боклуците и задушават отдавна мъртви и изсъхнали бурени. Високите сгради, обградили това противно място, лишили го от слънце и задушили всичко, което би зарадвало окото, стоят мръсни, сивкави и безучастни. Дори бездомните кучета притичват неспокойно, усещайки хладния и болен дъх, носещ се от това място. Само един стар, гърбав и кафяв като пръст събирач на ценности рови с клечката си всред боклуците и подбира. Подбраното хвърля в чувала си; подвиква и към него приближава дрипаво момче с белезникави петна по бузите и еднооко. То влачи труп на куче за опашката. Старецът се ядосва, шибва немилостиво момчето с пръчката си по ухото. Момчето пуска кучето, нарамва чувала и двамата се отдалечават в сенките на сградите.

Изведнъж младият човек се обръща и ние се стъписваме. Той не ни поглежда, тъй като няма и какво да погледне – ние сме само трептяща съставка на въздуха. Но нас ни стъписва не това, че ще бъдем заловени да шпионираме. Стъписва ни друго: по лицето на младия човек, което би могло да изглежда и приятно, играе извънредно зла, доволна усмивка. Той потрива ръце, сяда отново прегърбен над листата си и започва да пише.

Ние, изпитвайки неясен, студен ужас, побягваме от малката мрачна стаичка, тичаме без посока, лутайки се сред високите, мъртви сгради, по невидялата слънчев лъч гнила земя; дотичваме до някакво слънчево място и спираме там, очаквайки да се разведрим от светлината и вятъра. Но в сърцата ни са се загнездили мрачни и тежки предчувствия, които няма да отминат, защото нещо лошо предстои.