Една и съща река - Здравка Евтимова

Една и съща река
Автор: Здравка Евтимова
Обем: 272 стр.
Формат в мм.: 130х200
Издател: ИК "Жанет 45"
Мека подвързия
Дата на включване: 2015-04-04
Нашата цена: 13.35 лв
 

– Вчера, както обядвах, пристигна при мен една много особена! Лунен пейзаж. Веднага заключих: „Приятел, пали моторетката. Бягай“. Прав се оказах. Почерпи ме кафе, намекна особената. Утре ще стана по-рано и ще ти поръчам, кратер такъв.
Мъжът, който разсъждаваше на глас пред останалите посетители на бирария „Котката“, беше тънък, с брада като изсъхналата ламаринена трева наоколо. Косата му беше рядка, сплъстена и рошава, само неговият глас се чуваше над столовете и масите пред бара на „Котката“ – скромна кръчма, любимото сборище на такива като този тип: с редки сплъстени коси, с мръсни работни дрехи, от които след дълго носене се бяха изтрили дори думите „Кабел Ремонт Строй“.
Една ракия струваше 70 стотинки, но не се знаеше от какво беше опечена тя – може би от тиквички или от слънчогледови люспи, но щом е 70 стотинки, и от змийска отрова да я изцеждаха, пак щеше да има клиенти на тия столове – изписани с гъсти, не особено изтънчени предложения за интимност. Тук-там се мяркаха сърца, изрисувани с червена боя, пробити с три-четири стрели едновременно.
Мъжете не приказваха, вересиите им бяха по-дълги от Струма – от извора ѝ чак до Бяло море, а кръчмарят, който настояваше да го наричат Ано – човек, който едва ли се чувстваше уютно сред осеяните с неприлични слова столове и маси, облечен неизменно в безукорно бял жакет въпреки черната жега, – та този Ано понякога прощаваше цялата Струма от вересии, усмихваше се на някого от притихналите по столовете клиенти и му предлагаше особено питие. Докато още бяха трезви, хората спореха дали е „Бърбън“ или „Сто гайди“, но кой можеше да преброи сто гайди след втората чаша?
След втората чаша Ано даваше не гайди, а ракия от ряпа, но доливаше щедро, вечер предоставяше безплатен аперитив на двама по-трезви клиенти, които занасяха избраника в апартамента на втория етаж над кръчмата. Някои господа подхвърляха намеци: кръчмарят да им предложи още гайди от онази бутилка със стоте, но Ано беше особняк. Не понасяше хора с неизрязани нокти. Клиентелата на „Котката“ беше остро омерзена от високомерието на кръчмаря.
Ано се усмихна на русолявия мъж с рядката сплъстена коса.
– Господине, бих искал да узная как се казвате.
Мъжът, който смяташе, че жените по принцип са лунен пейзаж, онемя внезапно, впери поглед в Ано и започна да се чеше по врата.
– Какво искаш? – дойде на себе си той, но Ано вече беше протегнал към него чаша с гайди, която искреше кафяво и разстилаше аромата си в пространството.
– Ще ми се да Ви почерпя и бих желал да имам удоволствието да науча името Ви.
Рошавият зяпна, замаян от това сложно изречение, но веднага грабна гайдите и ги изсипа в устата си.
– Давид се казва – подметна един от мъжете. Той беше с изрязани нокти и чорапите му, видими малко над сандалите, се белееха, пълни с надежда. – Но вчера го уволниха от строежа на магистралата.
– О, така ли? – заинтересува се Ано и отпусна ръка върху рамото на човека точно където последната буква от „Ремонт Строй“ се беше изтрила наполовина. – Какво ще пиете, господин Давид?
– От предишното – отвърна мъжът с рядката коса и точно когато Ано му наливаше от шишето, което имаше вкус на огън, пържола и гарнитура едновременно – алкохол, от който престава да ти се яде, а ти се пие още повече, тъкмо Ано наливаше в чашата пожар от пържоли и гарнитура, когато край тънките железопътни релси, обрасли с коприва и джанки, се появи една фигура. Сигурно беше жена, защото бе облечена в избеляла синя престилка – като на чистачките в училището на съседното село. Много дълга синя престилка, която бе избелявала сигурно десет години, преди да кацне върху раменете на тази жена; във всеки случай скриваше краката ѝ до глезените. Престилката беше много широка – непознатата стърчеше като сабя в нея. Мъжете не отлепиха погледи от седемдесетте стотинки, които грееха в чашите им под формата на ракия. Никой не желаеше да гледа избелели престилки.
– Оная минава – избоботи клиентът зад гърба на Ано, плю на тревата, а собственикът на заведението избърса устата си с безукорно бяла кърпа. Пренебрежението на клиентите оживи околната атмосфера. Неколцина мъже също плюха на земята.
Жената носеше една купчина книги – беше ги прегърнала, като че бяха бебе пеленаче тези тлъсти тухли, за които Ано отбеляза: „Това са великолепни томове – виждам, че първият се казва „Парижката Света Богородица“. Тя общува с тях вместо с лица от плът и кръв, което, според скромното ми мнение, не се вписва в добрите практики за здравословен начин на живот“.
Жената отмина мършава, мълчалива като пресъхнала вада.
– Какво търсиш тука, ма? – подвикна клиентът към нея зад гърба на Ано.
Тя залепи очи в хартията пред себе си; сигурно си представяше, че ще бъде погребана там. В този миг мъжът с рядката коса, когото бяха уволнили от магистралата, замръзна, зазяпан в жената. Ръката му спря, вкопчена в ракията, която свиреше на сто гайди. Той гледаше мършавата с отворена уста – сякаш се канеше да глътне наведнъж всичките си зъби. Гледаше я озъбен, забравяйки да гаврътне кафявото питие.
– Тази е куку – обади се презрително единият от клиентите, в чиито чисти чорапи над сандалите имаше все още надежда. – Чете Света Богородица. Не може да почерпи.
Може би я варяха от мъх тая ракия, а може би от обикновено сено и наистина не си струваше човек да се хаби за жена, дето не може да се бръкне за чаша най-проста каменарка. Обаче уволненият от магистралата – да се чуди човек какво толкова бе видял у него Ано – извика:
– Ей! Ей!
Жената се закова за миг под камарата книги, под цялата тежест на Париж, после изведнъж затича като луда напред, към железопътната линия и копривата.
– Стойте тука, моля – измърмори Ано и отпусна двете си ръце върху изтритите букви от комбинезона на рошавия. Той обаче все още гледаше жената с Богородицата от Париж и устата му остана отворена. Наблюдаваше я удивен и не дишаше, а единственият мъж с наистина бели чорапи подхвърли:
– Не се унижавай! Накарай я първо да те почерпи с нещо.
„Нещо“ по тези места означаваше сливова ракия. Останалото беше ряпа. Веднага се познаваше кой бе пил от стоте гайди – този тип ухаеше цяла седмица на одеколон и разказваше за стаята на Ано с огромния телевизор и чаршафите от черна коприна.
Давид се размърда под ръцете на Ано, които още държаха буквите върху синия му работен комбинезон, и тръгна към железопътната линия. Траверсите разсичаха България на две парчета: една на „Котката“ и стоте гайди; другата – на мотела с лъскавите кожени канапета, които успокояваха разбитите от дългия път бъбреци на шофьорите на тировете.
– Уважаеми господине, вие консумирахте от най-скъпото ми уиски! – извика Ано, разочарован, че уволненият го заряза сам с двете празни чаши и няколко неприлични израза, изписани с многобройни правописни грешки върху пластмасовата маса.
По линията профуча влак, пълен с жега. Вагоните му бяха видели толкова много лета, че хлопаха по ъглите; увиснали по прозорците на влака, край кръчмата профучаха заспали физиономии, към които някои от мъжете, ентусиазирани от бледата ракия, направиха непристойни жестове. Ано обърна гръб на гледката, изразявайки вродената си неприязън към БДЖ. Вагоните никога не му бяха донесли другар и сърце, което да го разбира. Кондукторът изхвърляше тук само типове, некъпани цял месец. Неблагодарници – дори и да пиеха от уискито му, накрая го ограбваха и го оставяха самотен при жабите, гущерите и неграмотните писмени излияния върху масите. Топлото безплодно лято понякога тласкаше Ано към копнежи за красиви неща, за цивилизовани хора и много приятели – те за нищо на света не биха го обиждали с неприятни ругатни, когато се напият. Възпитани интелектуалци, които не се наливат с питието му на аванта и не хъркат като волове върху черната коприна.
Уволненият от магистралата се втурна след жената. Влакът го скри от погледа на Ано – този рошав тип без един квадратен сантиметър чистота върху себе си му бе някак симпатичен; хлапак, набит с прах от полето и натрошените камъни, но той не беше оттук. Всяко брадато лице, което не беше от тези диви безплодни места, бе надежда за Ано.