Преди близо 140 години младият чешки учен Константин Иречек написва „История на българите“, която в началото на 1876 г. излиза едновременно на чешки и немски език. Наскоро след това се появяват два руски превода – единият на Ф. К. Брун и на българина В. Н. Палаузов в Одеса, а другият на проф. Яковлев във Варшава. Само след няколко години се появяват българският превод на Райнов и Бояджиев в Търново през (1886 г.) и унгарският на Р. Майер през (1889 г.) Така в навечерието на големите политически събития – Априлското въстание, Ботевата епопея, Руско-турската освободителна война, както и на събития от по-сетнешната българска история, когато българският въпрос изпъква с цялата си сериозност и беше един от най-важните на Балканския полуостров, българите имат написана и издадена на няколко езика своя научна история. По този начин българската кауза получава мощна подкрепа от страна на историческата наука. А това само по себе си е достатъчно, за да се говори и пише за голямото историческо значение на Иречековата „История на българите“. Новата българска история е тясно свързана с тази книга и с нейния автор. |