След политическите промени от 1989 г. и особено след разширяването на Европейския съюз на изток понятието „европеизация“ отново стана актуално. Новата му употреба днес в значителна степен се редуцира до „присъединяването към ЕС“, което води до едно пренебрегващо историята стесняване. В много по-широк смисъл това понятие се използва в Югоизточна Европа още от ХІХ в. Основният му израз е свързан с чувството за необходимост да се определи отношението между „същинска Европа“ и нейната югоизточна периферия.
В центъра на настоящите изследвания са социокултурните измерения на историческото „европеизиране“ на България от последните десетилетия на XIX в. до средата на XX в. Те разкриват очертаващия се в градската култура на България образ на Европа, едновременно желана и „чужда“, в неговите различни форми и фасети. Отношението към тази „Европа“ от самото начало, а и до днес, е амбивалентно и е белязано от чувството за едностранна, отхвърлена любов. Антиевропейските дискурси през XIX в. и началото на XX в., както и съвременните скептични нагласи спрямо ЕС се дължат до голяма степен на това чувство. От тази гледна точка историческият поглед към „европеизирането“ може да осигури полезно познание за настоящето, а и за бъдещето. Той може да разкрие както разлики между вчера и днес, така и прилики в усвояването на „Европа“ и в отношението към нея.
|