Отново в традициите на великата българска литература Вапцаров е със своя народ и в живота, и в смъртта. Този
голям поетичен талант, разстрелян на Христова възраст от
страхливото бездарие на властта, и с живота, и със смъртта
си доказва, че е апотеоз на свободната личност.
Собствената му съдба е своеобразна метафора на Освобождението на човешкия дух от оковите на мерзката тленност, апотеоз на извисената хармонична душа над низките
филистерски страсти на грубата материалност, апотеоз на
истинското посвещение на Отечеството, което се противопоставя на продаването на националните интереси. В такъв
план поетът на безстрашната вяра Вапцаров се превръща
все повече в поет на бъдещето.
Иван Гранитски |