Беше зима. Ама каква зима. Снегът захлупнп цялата
земя. Една късна вечер се завръщах героично но внимателно
от дома на моя възрастен приятел, който правеше най-
хубавото вино в градчето и обичаше да казва: "От това вино,
колкото повече пиеш,сутрин по-бодър се събуждаш! .
Улицата беше пуста. Снегът бодеше очите ми и ме караше
да примижавам. Странна работа, не се виждаше, а се усешаше
по бузите и клепките и сякаш валеше само около уличните лампи.
Беше хлъзгаво и няма зашо да обяснявам, че ходех леко
разкрачен. По едно време се подхлъзнах , задържах се и тогава
видях човек в канавката. Лежи възнак и не шава.
Умрял! Приближих се плахо. Не, не беше умрял, а си
спеше. От устата му излизаше пара и около устните и по мустаците
му имаше висулки, а от носа му се беше образувала бяла
купчинка. Престраших се и го побутнах. Не помръдва. Хубаво е
да спасяваш хора от бялата смърт. Хванах го под мишниците,
надигнах го и седнах на задника си. Но, едно време бях силен,
напрегнах се, изправих се и го помъкнах.
- Къде живееш, бе човек?
Той не отговори. Тръгнах наслуки надолу по улицата, в
тази посока ми беше по- лесно да го влача. Пъхтях, краката ми
се подгъваха, взех си белята с този човек, по едно време той
изсумтя и ми се стори, че казва:
-Тук!
От дясната страна на пътя имаш къща, тя беше по-ниско
от улицата и до вратата й се стигаше по няколко засипани от
снега стъпала.
- Тук ли?
Той измуча утвърдително. В този миг усетих, че силите
ми ме напускат, тласнах го надолу , той се хързулна с краката
напред, те се блъснаха в дървената входна врата.От удара тя
се отвори и човекът се намъкна наполовина във входа. И
изведнъж проговори:
- Влез да пием по едно! |