Поезията на Димчо Дебелянов е разгърната метафора
на българската национална съдба. На един от най-нежните ни лирици е съдено да се докосне до трагичните преизподни в превратностите на българския дух. И да слезе в
най-мрачните им катакомби, където скръбта е единствен
господар. Парадоксална закономерност е, че в светлата
печал на поета се оглежда драматичната реалност на народностната съдба. Дебелянов като пророк вижда прилеповото крило на злото, надвиснало над бъдещето на
Отечеството. Почти десет години преди месомелачката
на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война да окървави България, поетът предчувства катастрофата на националните идеали за обединение, крушението на възрожденската чистота и поривност в духа на българина, погрома на огнеструйните копнежи на умиращата и светлораждаща се, разнолика и нестройна
българска душа. |