И какво стана с нас след това? Не си спомням. Знам само, че истината бе болезнена и ние живеехме в океана на думите си, винаги малко пресилени, преувеличени, винаги по-цветни от необходимото, винаги по-яростни, отколкото красиви. И така беше, защото думите единствени възнаграждаваха всички наши усилия, надежди и радости, макар и само с ръждясалия медал на самотата. Но това бе нашият избор. Защото истината, дори и в тези редки моменти, в които съществува, не е нито величава, нито горда, нито боляща, нито страшна. Тя просто е най-скучното нещо на света. И затова се потапяхме в това чудато щастие да си доизмисляме непрестанно, вплетени в някакво светло съучастие с най-невероятните си мечти, и да вярваме в себе си, дори когато никой не ни вярва.
|