Българската литература от втората половина на 50-те до края на 60-те години на XX век изразява едно сложно, противоречиво и трудно време. Това е драматичният период на разпад, неосъзнаван от писателите, но усещан и изразяван в творбите им. Литературата от тази епоха е достоверният свидетел на протичащите процеси на промени в човешката душевност и общественото съзнание. В голямото многообразие от поети, белетристи, драматурзи и критици трудно е да се откроят най-укрепналите и най-ярките гласове, но е очевидно, че точно тогава в литературата навлиза ново поколение. То има друга представа за предназначението на литературата, за нейната социална роля и за мястото й в обществото. Това поколение обаче не възприема опростителското отношение към изкуството, каквото в някаква степен се стреми да им наложи властта. Традициите, които носят и поддържат писателите от предишното поколение, намират пряко продължение и развитие от новите поети и белетристи. Но трябва да се каже, че новото поколение идва заедно с новото време, което следва да се определи като „период на разпад". |